петък, 7 октомври 2016 г.

Ревю на ,,Парченца от нашия живот'' - Хелън Дънбар



,,Парченца от нашия живот'' на Хелън Дънбар е една красива история за приятелството, смелостта, която понякога отчаяно се нуждаем да намерим в себе си, и моментите, които ни обричат и на падение, и на възход.

 - Мразят да трансплатират тийнейджъри, нали знаеш. Деца, които могат да обучат. Възрастните просто се предават и спазват правилата. Но ние винаги мислим, че сме по-умни от лекарите, по-умни от телата си. И знаеш ли какво? Не сме. Просто го запомни.

Един ден всичко рухва. Кал, Лизи и Спенсър са трима най-добри приятели, за които нищо няма да е същото. Когато Кал се събужда и разбира, че няма да види Лизи отново, че нейното сърце бие в гърдите му и никога повече няма да може да играе бейзбол, това му изглежда като края. Но му предстои да открие и да изпита много повече неща, отколкото предполага...

Искрено благодаря на издателство AMG Publishing за страхотната възможност да съпреживея това приключение с героите!

След смъртта на Лизи Кал стана по-объркан, несигурен, изгуби се. Той се нуждаеше някой да го върне обратно в света, който имаше смисъл за него. Това не бе невъзможно, но се оказа, че това, на което обаче беше способен, бе да си създаде нов. Научи се да живее отново, този път с чуждо сърце, преодоля страха, сковаващия го при мисълта, че всичко коренно се е преобърнало и може би част от него е умряла заедно с Лизи, и вината, която чувстваше, задето е изгубил контрол върху колата. Той беше лишен и от възможността да играе бейзбол - единственото нещо, в което усещаше, че е добър и правеше с такова голямо удоволствие - и това подсили усещането му, че вече нищо няма смисъл. Беше наистина прекрасно как треньорът му намери начин да му даде най-близкото възможно до това да е отново на терена.


Спенсър също подкрепяше Кал и го насърчаваше. Колкото и обтегнати и объркани да бяха отношенията им на моменти, по някакъв начин те успяха да си помогнат един на друг.

Забавно е. Обичах Лизи, но тя беше като бомба, която не знаеш кога ще избухне и дали ще разпръсне конфети или лентички наоколо, или ще отнесе сградата. Изпълваше всяко пространство, в което влезеше. Като карнавал или цирк.

Харесвам образа на Лизи, защото беше толкова истински. Тя таеше в себе си много болка и самота, жадуваше за обич и грижа, които не можеше да намери у дома си. И все пак тя бе също и прекалено настоятелна, на моменти изключително рязка и склонна да уязвява хората, нещо, което може би бе подклаждано от вътрешния й гняв към семейството й и света като цяло. Лизи не се задоволяваше с нищо, давеше се в мрачни чувства и се изолираше дори от приятелите си - най-близките й хора. По някакъв начин дори когато те даваха всичко от себе си за нея, тя беше някак безразлична, сякаш частта от нея, която можеше да бъде щастлива, бе изтръгната и недостижима.

,,Парченца от нашия живот'' ни дава променливата, неточна формула на живота и ни показва, че паденията не са окончателни и винаги има нещо по-добро, което ни чака зад ъгъла, а новото начало понякога може да настъпи едва след най-болезнената загуба.

Нещата няма винаги да са толкова лесни, но това не е проблем. Вероятно всеки научава този урок по различен начин. Вероятно всички приятелства трябва да бъдат проверени и да се променят, така че да продължат да имат смисъл.